По онова време да си спортист, беше голяма работа. Чували сте тези думи. По времето на комунизма се радвахме на световни успехи, побеждавахме държави като Великобритания, Франция, Япония, Китай.
И днес продължаваме да печелим медали и да отбелязваме рекордни постижения.
Тази седмица българският състезател по вдигане на тежести в категория до 89 кг Карлос Насар спечели световната титла на първенството в Бахрейн. Той е първият български спортист, който печели олимпийска, европейска и световна титла в една година.
Кубрат Пулев стана първият българин със световна титла при най-тежките професионалисти.
Летните олимпийски игри в Париж тази година пък бяха най-успешните за България през последните 20 години.
Как оценяваме успехите си преди и сега - разговор с проф. Петър Стоянович.
"Спортът обединява като всяка игра, в която има състезание и тръпка. Носиш в себе си емоция, ценности и разбиране за света и го влагаш в този спорт. Ако гледаш футбол, крещиш краката на противниковия отбор да се изпотрошат. В леката атлетика – да се схванат. Най-големият смях е, ако някой се хлъзне пред теб на тротоара. Ако мине и деветката – още по-весело. Някои ще помогнат, но видяхте агресията в мола“, коментира той пред bTV.
"Като нация имаме големи имена в спорта и извън него. Там, където имаме най-големите успехи – спорт и култура, там има най-голяма липса на финансиране. В Министерския съвет най-отпред са най-важните – тези, които управляват и усвояват, а министрите на спорта и културата са в дъното до писоарите“, посочи Петър Стоянович.
"Големият проблем при златните момичета е какво правят след края на състезателната карира. В един момент тя е на 20 години и трябва да започне един друг живот. Тя започва животът си като супершампион. От 20 до 90 – каква ще е тяхната реализация. Тя на 12 години или 10 години, да не говорим само за нея, спортистите започват съзнанието си с това да са първи. Те понасят живот, който не да пожелаеш на никого като напрежение и изисквания. Не всички могат да станат треньори. Не всички могат да се реализират отново.“
Според него колкото лесно прощава обществото, толкова лесно и намразва.
"Разликата между големите овации и ритането с крак е един полъх на вятъра. Има и много моменти, в които самите звезди се подхлъзват. Една световна звезда започва да рекламира голяма компания – не става. Това е все едно Ницше да рекламира азотни торове. Или си звезда, която не могат да я докоснат, или си герой на Елин Пелин и те щипват да нарежеш от овчето сирене. Да не мислите, че големите български звезди като Стефан Данаилов, Калоянчев, Анастасов бяха само мед и масло – нищо подобно. Колко пъти съм ги виждал да карат мъртво пияни – голяма работа. Всичко им се прощаваше, защото бяха любимци на народа“, коментира историкът.
"Когато нямаше толкова технологии и социални мрежи, прошката беше по-лесна. Като видите какво е способен българинът да напише под постовете… Ние като българи обичаме да харесваме и се идентифицираме със своите герои, но не се радваме на чуждата радост“, допълни Петър Стоянович.