Проф. Маргарет Димитрова каза кои са правилните книжовни форми на поздрава за Великден

Проф. Маргарет Димитрова от Факултета по славянски филологии на СУ обясни  какви са езиковите и исторически развои свързани с традицията на поздрава за Великден. От факултета публикуваха думите в социалната мрежа:

Стара християнска традиция е след Възкресение Христово в продължение на 40 дни (до Възнесение Господне, Спасовден) християните да се поздравяват с фрази, които означават "Христос възкръсна!“ с отговор: "Наистина възкръсна!“, вместо с "Добър ден!“. В българската езикова практика е възприето да се използват стари форми на тези думи с техния църковнославянски изговор и правопис: "Христос воскресе!“ с отговор "Воистину воскресе!“ като архаична, петрифицирана формула, която създава по-висок стил. Приемливо е да се използват и новобългарските книжовни форми "Христос възкръсна!“ и "Наистина възкръсна!“ Неприемливи са хибридни форми от типа Христос възкресе/ возкръсна – Воистина/ Воистине возкресе/ възкресе/ воскръсна и подобни.

Представката на глагола в минало свършено време в стара формула е воз-, която според старобългарския и църковнославянския правопис се изписва вос-, както се и изговаря, защото фонемата /з/ попада пред беззвучния консонант /к/. В много български говори и в книжовния език това е представката въз- (възкръсна, възвелича, възкача и пр.), но църковнославянският изговор е /вос-/, какъвто е и в някои български диалекти. В старата глаголна форма отсъства и наставката -на, така е в старобългарските ръкописи и в църковнославянските книги, а също и в някои български диалекти (срв. паде вм. падна). Отговорът започва с църковнославянската форма воистину, наречие, което произхожда от старобългарския предлог въ и винителен падеж на думата за истина – истинѫ. В църковнославянския обаче няма голяма носовка, а на нейно място стои буквата у (оу), защото в източнославянските, както и в повечето южнославянски езици, а също и в крайни западни български говори, праславянската задна носова гласна ѫ е преминала в /у/, за разлика от много български говори и от книжовния език, в който наследникът ѝ е гласната /ъ/ (път, гъска, въдица), срв. запазените винителни форми в редица диалекти женъ̀тъ, жинъ̀тъ, вудъ̀тъ, младосттъ̀) и за разлика от други диалекти, в които наследникът ѝ е /а/ (например пат, гаска, вадица).

През XVIII–XIX век това у-произношение дори е било престижно сред българите. Така че днес в речевия етикет след Великден се използва наречието воистину с църковнославянски изговор. То означава ‘наистина, действително, без съмнение‘.