Сподели close
E-mail Принтирай Копирай този линк
Размер на шрифта Сподели
A A A
Социалните мрежи коренно промениха играта на запознанствата. Преди хората се влюбваха в това, което виждаха пред себе си – усмивка в кафене, случайна среща. Днес влюбването започва с профил, с колекция от снимки и статуси, които ние самите не сме курирали. Това създава интересен феномен и аз го наричам "илюзията за познаване“. Мозъкът ни си мисли: познавам този човек, но всъщност познаваме само неговата "витрина“. Това каза пред ФОКУС психотерапевтът и сексолог Марина Панайотова.

"Парадоксът на изобилието“ е друг феномен, който е присъщ за онлайн запознанствата - колкото повече опции имаме, толкова по-трудно ни е да се ангажираме. Според сексолога, това ни парализира психологически.

"Въпреки технологичната революция, успешните връзки продължават да се градят по старите правила. Алгоритъмът може да ви свърже, но след това влизат в сила истинското вслушване, постепенното разкриване, времето за изграждане на доверие. Социалните мрежи промениха това как се срещаме, но не и какво прави връзката да оцелее. Емоционалната зрялост, уменията за комуникация, способността за компромис – те си остават основата, без значение дали сте се запознали на живо или онлайн", смята Панайотова.

Друго нещо, присъщо за запознанствата по интернет е идеализацията на човека отсреща: "Това може би е най-красивата и най-опасна страна на онлайн връзките едновременно. Нашият мозък е машина за създаване на истории. Когато липсва информация, той не оставя празнини. Той ги попълва с това, което желаем да бъде истина". Неистинският образ, който се създава обаче, не е измама от страна на събеседника, а любов към собствената ни проекция. В терапията това се нарича "проективна любов“ - влюбваме се не в реалния човек, а в това, което ние сме нарисували върху празното платно на липсващата информация. "Текстовата комуникация засилва това експоненциално", смята психотерапевтът.

Марина Панайотова сподели и за случаи в практиката си, при които връзката се срива в момента на първата среща, точно заради разминаването между реалност и илюзия.

Освен разочарованието и огорчението вследствие на идеализацията, сериозен риск за психичното ни здраве представлява зависимостта, която може да се породи. 

"Зависимостта не е интензивността на чувството. Тя е в начина, по който то деформира живота. Първият знак е заместването - връзката не допълва живота ви, тя го "изяжда“. Вторият знак е емоционалната заложба - цялата ви емоционална регулация минава през тази връзка. Третият знак е изолацията - започвате да предпочитате виртуалното общуване пред физическото. Не защото то е по-качествено, а защото е по-лесно, по-контролируемо, по-предвидимо. Следва секретността - връзката е тайна не защото е неприемлива, а защото някъде дълбоко знаете, че ако я изкарате на светло, ще трябва да я видите каквато е наистина", отбеляза терапевтът.

"Ако реалният свят започва да изглежда сив и безинтересен в сравнение с виртуалния, тогава имаме проблем. Зависимостта не е колко много мислиш за човека. Тя е, когато мисълта за него замества живота ти, вместо да го обогатява. Доста често се случва хората да изпаднат в емоционална зависимост в онлайн връзка, която продължава две-три години. След това вече идват при мен с депресивното си състояние, с включена емоционална зависимост и започваме да работим по тези две неща", сподели Панайотова.

Дистанцията често води до по-дълги разговори и по-открити споделяния, което създава усещане за силна емоционална близост. В същото време отсъстват дребните конфликти и различията в навиците, които нормално се появяват в общото ежедневие, затова връзката изглежда по-хармонична.Тази близост обаче остава частична, защото не включва физическото присъствие, невербалната комуникация и начина, по който хората взаимодействат в реални ситуации, смята специалистът. Онлайн връзката позволява да опознаем мислите и чувствата на другия, но не напълно неговото поведение и реакции в ежедневието.

Въпреки това емоционалната връзка, изградена онлайн, може да бъде истинска и стойностна, особено когато и двамата партньори съзнателно приемат дистанцията. Проблем възниква, когато липсата на физически контакт не е избор, а постоянно отлагана надежда. Затова според психотерапевта, най-здравословният вариант остава балансът между онлайн комуникацията и реалния контакт, който допълва и завършва връзката.