45 години от смъртта на една от най-ярките български поетеси

Днес се навършват 45 години от смъртта на Петя Дубарова. На 4 декември 1979 година България губи един от най-големите си млади поетични таланти. Все още ненавършила 18години Петя Дубарова се самоубива в дома си в Бургас. Дубарова слага край на живота си със хапчета. 

Поезията я съпътства до последния и дъх. Тя оставя кратко предсмъртно съобщение, което звучи като стихотворение: 

Измамена

Младост 

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща 

ТАЙНА

След изненадващата ѝ и загадъчна смърт плъзват различни слухове за причините за самоубийството. И до днес съществува версия, според която поетесата се е самоубила заради нескопосано комсомолско обвинение за саботаж. Обвинението е по повод повредена пръскачка на автоматизирана линия по време на средношколска бригада във фабрика. 

В една от последните си изповеди, записани в дневника ѝ, поетесата пише:

Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!



и още: 

Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.

Голяма част от тврочеството на Дубарова се е превърнало в българска естрадна музика.



Поезията на Петя Дубарова носи пламъка на копнежа й за един по-добър свят. Именно в чест на този копнеж по добротата, почитаме поетесата със стихотворението й "Доброта": 

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!…

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!