Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с  доц. Никола Лаутлиев, артистичен директор и куратор на Международните фотографски срещи "Една 40-годишна Одисея".

За 40-ти пъти правим Международни фотографски срещи в Пловдив. Спомняте ли си началото? Как започна всичко всъщност?

Разбира се, че са го спомням. Тези Фотографски срещи, които в момента наричаме Международни фотографски срещи, в началото, до 1990 г., се провеждаха под наименованието "Международна седмица на фотографията".

И тяхното начало е през 80-те години – 1982-1983 г.. Ние говорим за 40 години, но те не са последователни, защото през 90-те години, по време на промените нямаше нищо. Тогава изчезнаха тези организации - национални, творчески.

Но това, с което искам да започна, е, че тези международни срещи, или тези Есенни фотографски срещи, бяха организирани като едно допълнение на есените изложби, които през 70-те години започна Атанас Кръстев – Начо Културата.

Те бяха едно допълнение на онези "Празници на изобразителното изкуство", които се провеждаха в Стария град. Тогава ние го предложихме и мисля, че първият път беше през 1981 г. И в един такъв календарен смисъл, това е повече от 40 години.

В началото мястото беше изцяло Старият град – Къщата на фотографията.

На ул. "Стамат Матанов" имаше една чудесна Къща на фотографията. Това беше национална база. Имахме там изложбени зали, офиси и това беше един невероятен притегателен център за фотографите в цяла България и от чужбина. И така беше до края на 90-те. След промените, 1991-1992 г. се наложи да направим една нова структура, която беше Фондация "Пловдивско фотографско средище", Тя бе основана с голямата идея да продължим тази традиция на Октомврийските изложби. И го направихме. След това вече разширихме изявите в галериите в Пловдив. Имали сме повече от 20 изложби. Къде ли не бяха – по дворовете в Стария град, в къщи, невероятно мащабно.

Сега нещата са по-прибрани като брой на фотографски изложби, но с годините правим много по-мащабни изложби, до 7, 8, 10, и с много по-големи европейски и световни имена. И това е естествено, защото нашите възможности за контакти след 90-та година бяха значително разширени, основно като взаимодействия с организации и автори от Западна Европа, което до 1990 г. по идеологически причини беше ограничено.

Тези срещи от самото начало ли са международни?

Те от първия ден са международни, от първото издание. Аз имам пълен архив на програмите. Но в началото ние канехме предимно фотографи от балканските държави: от т.нар. членки на СИВ, от Източния блок, от соцлагера. Винаги имаше от СССР. Полша, Унгария, Чехия – Чехословакия беше навремето.

След демокрацията?

Малко и преди демокрацията. Имаше едни години – времето на Горбачов, на перестройката, в които започнахме да каним от Гърция, от Италия, от Испания. Всички тези ограничения през 90-те години не ни пречеха и ние успяхме да влезем в едни по-сериозни артистични полета.

Мисля, че въпросът защо от Пловдив тръгват тези срещи е излишен?

Наистина това е интересен въпрос. Ами, то няма откъде другаде да тръгнат. В България до 1990 г. имаше на 4-5 години едни национални прегледи на художниците на самодейност, в които се показваше българското фотографско творчество. Там участваха и професионалисти, и аматьори. Но в България реално имаше само един сериозен конкурс или салон, и той се наричаше "Биенале на българската фотография". За последен път се е провело през 1989 г.

Но в България нямаше никакви международни събития в областта на артистичната фотография.

Пловдив е едно естествено място, защото Старият град и неговата поява като среда, като атмосфера, с къщите и с галериите - много е естествено. И аз ви споменах, че изложбите, които Начо Културата инициира, те бяха един импулс за нас да направим и фотографските.

Има ли някаква пречка да съществуват толкова много фотографи и толкова много художници в стария град на Пловдив? И нещо да кажем и за това изкуство - фотографията. Има ли бъдеще това изкуство сега, с навлизането на изкуствения интелект, с всичките технологии, които толкова стремглаво се развиват?

Вие ми зададохте два въпроса. Първият е дали има място за толкова фотографи и художници в Стария град. Няма място. Старият град вече не е това, което бе по отношение на тази артистична дейност в изобразителното изкуство – оставяме настрана музикалните прояви и другите. Защото, в онези години да имаш изложба в Стария град беше чест, това беше достойнство, това беше висока оценка.

Сега изложба в Стария град и в залите на Стария град може да направи всеки, който си плати наема. Сега няма естетически критерии за това какво се показва и дали това, което се показва е най-доброто.

Единственото, което има конкурсно и кураторско начало, са Националните есенни изложби, които ги правеше проф. Лардева. Тази година имаше нов куратор.

В онези години даже изложбите, които правехме, бяха съгласувани, бяха обсъждани от ръководства, от артисти, от специалисти от Стария град. А сега, отново повтарям, наеми се плащат.

Но в Пловдив безусловно настъпи един по-висок интерес на артисти и автори, след като бяха направени новите зали – "Капана" и "2019". Оказва се, че сега вече няма свободни дати дори за следващата година. И в този смисъл, тази изложбена дейност малко се поизнесе от Стария град и интересът сега е предимно – и вие сте свидетели, на тези непрекъснато сменящи се изложби в Галерия "Капана“ и в "2019". 

Старият град е чудесно място, но по отношение на изложбите не е същото.

А сега да отговоря на втория въпрос, за изкуството фотография. Интересът към  нея непрекъснато се увеличава, защото самата фотография стана първо по-достъпна с цифровизацията, и второ, защото фотографията, като медиум, се измести от полето на фотографите в артистичното поле - на артистите, и на художниците. Една много голяма част от съдържанието на съвременните изложби, не само в инсталации, а и в самите произведения, в тях присъства фотографията. Фотографията стана изобщо част от изобразителното изкуство и пример за това са Есенните изложби, и големите изложби, които се показват в София.

Българските съвременни художници работят много сериозно с фотографията. Така че фотографията като медиум все повече навлиза във визуалната сфера. А  самостоятелно, в смисъла на чиста фотография – не толкова много. Не толкова много галерии показват фотография, те намаляват. Има много фотографски фестивали в Европа, но поради тази всеобща икономическа криза финансирането в сферата на артистичната фотография и нейните събития намалява. Но продължават тези големи събития във Франция.

Да вземем например нашият фестивал "Международни фотографски срещи". Аз заявявам категорично, че ако не е тази активна позиция на Община Пловдив, в лицето на ръководството на Отдел "Култура", той можеше да изчезне, защото без финансиране няма как да стане.

А по отношение на дигитализацията нещата са много, много деликатни, защото аз лично се затруднявам, и то с едно много точно и специализирано око, да разпозная изображения, създадени с изкуствен интелект. А по отношение на намесата чрез програми, основно т.нар. Photoshop, там нещата просто са невъзможни за контрол. Защото, една цифрова фотография, документална, репортажна, тя с малко усилия и една компютърна програма – основно Photoshop, може да бъде променена тонално, могат да бъдат изтрити спокойно някакви елементи, могат да бъдат добавени елементи, и това никой няма да го разбере. Това не се разбира и единственото, на което трябва да разчитаме ние, публиката, това е честността на автора. Ами, променени са нещата много, да.

По принцип, когато оценявате едно фотографско произведение, кое е най-ценното в него, което печели овациите на журито ? Кое е най-ценното нещо, което се търси в една фотография?

Нека примерът да бъде с мен, като куратор на този фестивал. Първо, това зависи от моите интереси, от моята позиция, от моите критерии за това коя е истинската фотография. Защото аз търся фотографията-документ, фотографията, която е авторска интерпретация на живота на хората.

Примерно десетилетия, почти от началото, аз не си спомням да съм показвал фотография на красиви пейзажи, красиви изгледи от градове. Не съм показвал никога изложба на животни, никога не съм показвал спортна изложба, изложба само на деца, такива изложби - конкурси "Най-красивата целувка" ли. Това, което аз търся, е посланието и авторската позиция. Но има конкурси, които  показват света на дивите животни, показват пейзажи, показват спорт.

А Вие търсите социалния елемент, посланието, което носи фотографията?

Аз търся проблема, да, точно така.

Виждам, че има и съпътстващи изяви по време на тези срещи, има и базар. Не остана време да поговорим за програмата.

Може да отделим само две-три минути за самата изложба в Галерия "2019". Тази изложбата е много мащабна – в нея има 75 автора, вчера ги преброих, от които около 40 български, другите са от чужбина. Показано е най-доброто, което ние през годините сме показвали – един невероятен преглед именно на голямата идея на нашия фестивал, на документалното, на присъствието на човека във фотографията. И мисля, че успяхме да я направим и че това е една изложба, която като едно визуално, силно събитие, ще защити нашата идея и нашите позиции,  които сме се старалида откстояваме през тези 40 години.