Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с проф. Даниела Дженева, главен художествен ръководител на Фолклорен ансамбъл "Тракия".

Вашият ансамбъл има 50-годишна история, миналата година отбелязахте юбилей. Сигурно малко хора се питат зад целия този фурор, когато излизате на сцената, какви усилия стоят, колко труд стои. Трудно ли се работи с такъв ансамбъл?

Ами не е лесно, не е лесно. И трудностите са от различно естество. Трудът на ръководителя е разнопосочен. Ръководителят трябва да канализира работата на хор, на оркестър, на танцов състав, на общи репетиции, на транспорт, на ангажименти. И това е хубаво в ансамбъла, че ние се допълваме. В смисъл такъв, има вече екип, на който аз разчитам абсолютно. Има няколко човека, които работят с танцовия състав, с мъжете, с жените. Всеки един от тях може да направи екзерсис, може да проведе обща репетиция.

Взаимно заменяеми сте, така да се каже?

Абсолютно, абсолютно. Иначе е много трудно и не е коректно към колектива, когато някой отсъства, някои от задачите да остават на заден план.

Чувала съм да казвате: "Сега не мога, имаме голям концерт, важен концерт." Но може и без вас, така да разбирам? И много пъти вече се е налагало да бъдат без вас и да изпълняват всичко така, както когато сте там, нали така?

Естествено, естествено. Ансамбълът е над всичко. Ансамбъл "Тракия" е повече от всеки един от нас. За 50 години толкова много изпълнители са дошли, реализирали са се, напуснали са, отишли са някъде другаде да станат ръководители. Същото е и при нас, тези, които водим нещата. Има взаимно заменяемост, така че работата трябва да върви.

Казвате, че ваши ръководители преминават след това и ръководят други състави. Нещо като школа е вашият ансамбъл, така ли е?

Така е, така се получава и това е от 50 години. От 51 години е така, от създаването на фолклорните специалности в Академията за музикално и танцово изкуство. Първо се създава "Музикален фолклор“, две години пред това и "Хореография" като специалност и ансамбълът е като една творческа лаборатория на студентите и на преподавателите. На преподавателите също, да. 

Но хубавото е това, че вие ползвате студенти. Това са хора, които са музикално изявени и всеки в своята си област, нали така?

Това е прекрасно преимущество, да. Това е едно богатство не само за ансамбъла, но и за града, пък и за хората, които идват. Защото те имат възможност, без да се пречи на учебния процес, и в хора, и в оркестъра, и в танцовия състав да идват, да работят при нас, да пътуват с ансамбъла, и така те придобиват една школа, виждат една методика, която не може да видят другаде. Това, което им преподаваме. Друго е да влезнеш вътре в нещата и да ти мине през гласовете, и през краката.

Колко е творческата възраст на отделните групи? По всичко личи, че певиците са най-облагодетелствани, до най-късно могат да пеят, до по-зряла възраст, докато при танцьорите може би не е така?

Така е, да. Певиците, малко прагматично ще говорим, се пенсионират при общите условия на Кодекса на труда, както всички други хора. Но гласовете ако остаряват, те остаряват на преклонна възраст. Гласът се развива, придобива само още повече качества. Докато при танцьорите има една възраст, при която душата иска, но тялото вече не дава. Идва един такъв момент. Нашите танцьори са супер професионалисти – те загряват, пазят се, имат си методи на отскок, на доскок, на загряване, на прегъване, на партерни упражнения, така че да могат да подходят към всеки един танц, да могат да защитят всеки един стил. Вие знаете какво богатство имаме от етнографските области в България.

Добруджанците са долу на земята, шопите са горе във въздуха, пиринците са пластични. Няма да им давам характеристика, защото нещата са много по-богати и много по-нюансирани, но за това трябва много добра подготовка и физическа, не само познание. Не само да ги знаят, а да могат в детайли да ги изпълняват.

За репертоара казахте, че имате около 40 пиеси?

Толкова поддържаме, да. Може би толкова танца поддържаме и доста повече музикални произведения, вокални.

Казахте, че там за вас има специфична особеност. Каква е тя?

Специфичното за репертоара на "Тракия" е това, че ние го поддържаме от първата премиера до момента. Не всичко, не е възможно всичко. Това няма как да стане. Но примерно през 4-5 години някои от нещата излизат на сцена. След това те се знаят, просто им трябва известно време репетиции, за да се възобновят.

И с всеки сезон, абсолютно с всеки творчески сезон ние натрупваме нови и нови произведения. И това е огромната трудност за младите, които идват.

Защото много, много имат да учат. И не само да ги научат, а да бъдат в унисон, да влязат в образ, да ги изпълняват без грешка.

А тази усмивка на танцьорите как се поддържа тя? Дори когато ти е много тъжно, трябва да се усмихваш на сцената.

Няма как. Зад тази усмивка има доста тайни. Някои от тях не са за казване, но и усмивката е въпрос на доза. За мен лично усмивката трябва да е естествена. В момента, в който премине в една преднамереност вече не е добре. Затова, дето се казва, репетираме и усмивка.

Тя се усеща от публиката, когато не е естествена.

Да. Не само усмивката, репетираме отношението. Отношението между жени, между мъже, ако има образи, ако има някаква драматургия вътре между тях, между тези образи. Всичко това се репетира. Като в театъра е, абсолютно. Стъпките се научават. Те се правят, до съвършенство се повтарят. Но вече за да се влезе в образ, за да посреща едната усмивка другата срещу себе си, също трябва репетиция.

Изобщо не е лесна работата ви. Това май е тежък физически труд за абсолютно всички звена от ансамбъла. Нали така?

Абсолютно. Всяко едно от звената в ансамбъла и неговите изпълнители имат нужда от различна продължителност на подготовката.

За музикантите  - от ранна детска възраст, на певиците също им трябва много време. При нас така е направен репертоара на ансамбъла, такъв е репетиционният процес, че не може да дойде примерно една пиринска солистка и да остане там, в пиринския фолклор или в родопския. Има си хорове, има си акапели, има сложни песни. Всяка една има партия, има много деления.

За танцьорите също трябва много последователна подготовка, много-много години подготовка преди да дойдат в ансамбъла, а и в Академията. Защото те не идват, за да почнат да учат, те идват научени, за да почнат да надграждат. И това също е добра страна.

Има ли случаи, в които да се отказват ваши танцьори, певици и оркестранти, без да имаме предвид възрастта, разбира се? Просто да не издържат, защото им е трудно, и да си кажат: "Махам се“.

А, не. С такъв довод не сме имали случаи, честно казано. Има други доводи, и те са човешки. Каквото и да си говорим, свързано е с финансите. Нашите хора са висшисти, повечето са магистри. Другите не са магистри, защото не са стигнали до там, още са бакалаври. И вече няма сравнение на заплатите в средно образование и във висше образование с тези, които са на изпълнителите в общинските ансамбли, и може би театри. За театрите нямам представа. Но в ансамблите са доста скромни нещата. И това е единият аспект, който аз го разбирам. Всички сме хора, млади хора, имат семейство, създават семейство, деца. Има някои, напоследък един-двама, които отиват в IT сектора, което е супер, което аз приветствам.

Може би най-масово през годините, за тези 50 години, са напускали хора, за да станат ръководители на други места - друг ансамбъл,

хор, танцов състав. Има представителни самодейни танцови състави в общините, които също са свързвани с договори и заплати. Почти няма ансамбъл в България, в който да няма музиканти, певци или танцьори, минали през ансамбъл "Тракия", и творци, съответно, хора, които създават произведения.

Няма ли начин да се реши това със заплатите на държавно ниво, чрез държавна политика? Както музеите протестираха, така и при вас, за да се пооправят нещата със заплащането. 

Със заплатите няма как. Ние сме на общинско финансиране и е добре дошло това общинско финансиране. Защото в тях пък има спокойствие. Общината не осигурява само заплатите, а и много други неща. Логистиката - път, командировки, за което благодарим.

Може би и сцените, което е много скъпо по принцип. Като съм говорила с частни ансамбли, те пък от това страдат, че трябва да си плащат и сцените, където да се изявят.

Така е, различно е. Културата затова е доста сложна за управление, защото имаме и държавни, и общински, и регионални, и частни културни институти. При всеки един е различно, но професионализмът на изпълнителите и на ръководителите трябва да е в основата на всеки един такъв колектив.

Обиколили сте света, на много места сте ходили. Къде сте посрещнани най-радушно? Къде най-много ви харесват? Може ли да се каже, че е навсякъде?

Може би на различните места се харесват различни неща от репертоара. Ансамбълът е ходил в над 70 страни, във всички континенти. Примерно, в Западна Европа - Франция, Белгия, Швейцария – там оценяват многогласното изпълнение. В Индия, в далечния изток – там харесват динамични танци. Там страшно много аплодират динамичните танци и шопския. Дори в България не навсякъде се приема този шопски акапелен двуглас като изпълнение. А в Индия стават и ни аплодират. Може би имаме някакви общи корени. В Япония просто много харесват българския фолклор. Там концертите ни бяха пред зали с 4-5-6 хиляди човека, препълнени зали. Там бурно аплодираха и нашите песни, и нашите танци. Много оценяват фолклора, много. Проявяват голям интерес.

А в Скандинавия ходили ли сте?

Ходили сме, да, в много от скандинавските страни. Там ни приемат също много добре. Но, има публики, които са по-темпераментни. Примерно, в Централна Америка, Мексико, Колумбия сме били на много дълго турне. Изключително темпераментна музика харесват там. И ако ние си мислим, че музикален и танцов фолклор има само в България, това съвсем не е така. В много страни има. И според това, което те са свикнали да възприемат от техните културни институти, може би по този начин възприемат и нашия репертоар. 

А в скандинавските страни там, като че ли е доста загубен фолклорът. Не че не са имали, но просто музикално-танцовото изкуство вече е в друга плоскост, в друг етап на развитие. Докато в Централна Америка или Далечния изток те са много по-близко до нас емоционално, така да го кажем. Нашите произведения са всички с обработка на основата на фолклора. В Снандинавия оценяват и произведението, оценяват танца, оценяват композицията на музиката, оценяват развитието на музиката несъмнено, абсолютно. Аплодират според това как се развива и спектакълът, така че не ги подценявам като публика ни най-малко.

Коя е най-голямата награда за вас? Получихте отличия и от президента, и изобщо имате още много други. Но, коя остава най-голямата награда за вас?

Ами, аплодисментите на публиката. Не искам да подценявам наградите. Не ги подценявам. Имаме награди от президента, да, от Съюза на музикалните и танцови дейци, от Дружеството на хореографите в град Варна съм получавала една прекрасна награда "Българка"“ се казва, и досега два пъти ми е давана за 15 години. Но аплодисментите на публиката – това е най-голямата награда.

Ансамбълът, може би, е целият ви живот и не бихте го заменили с нищо друго?

Ами, така е! Мога да кажа, че имаме хора, които се напускали един път, после са се връщали. Естествено, добре дошли са. Има и други, които не могат да го напуснат. Вече сме на години - от първия випуск минаха толкова много години. И си казваме: "Най-хубавите ни години са с ансамбъл "Тракия"". И всичко това се дължи на колектива, естествено, не е от ръководителя. Това всичко е заради колектива.