Съдбата отнема тайната любов на Георги Парцалев, която завинаги белязва сърцето му

Дали е възможно да чуете името на Георги Парцалев и да не се усмихнете? Едва ли. На 18 юни се навършват сто години от рождението на знаменития актьор. Неговите роли в киното, театъра и телевизията са част от културното наследство на България. Чичо Манчо в "С деца на море“, бащата в "Два диоптъра далекогледство“, капитанът в "Тримата от запаса“ – всички те носят онзи неподражаем чар, с който Парцалев омагьосваше зрителите. 

Но зад усмивките и гръмкия смях, които даряваше на сцената, се криеше един самотен човек. Георги Парцалев винаги е бил стеснителен, дискретен и сдържан в личния си живот. Държал се коректно с колегите си, избягвал интригите и професионалните клюки. Истинските му приятели били извън театралната среда. Близките му го описват като "тъжен и самотен човек“, който успял "да се запази чист“ до сетния си дъх, въпреки че бил нагрубяван. 

Малцина знаят, че в живота му е имало една любов, която го белязва завинаги. Историята, разказана в биографичната книга "Георги Парцалев. Хамлет от град Левски“, ни връща в средата на 50-те години, когато актьорът е все още прохождащо име в театралния свят.

През 1956 г. той започва работа в новосъздадения Сатиричен театър и получава роля в постановката "Баня“ по Владимир Маяковски. В стремежа си да бъде възможно най-подготвен, често посещавал Народната библиотека, за да проучва творчеството на руския поет. Именно там среща Анастасия – млада студентка по руска филология, с която веднага намират общ език. Срещите им стават все по-чести. Разхождат се в Докторската градина, пият чай в малките кафенета на "Иван Асен“, говорят за поезия, театър и живота. Анастасия с красотата и интелигентността си пленява младия Парцалев. Двамата прекарват няколко месеца заедно в сладка, почти невинна забрава.

Но точно преди премиерата на "Баня“ Анастасия мистериозно изчезва. Въпреки успеха на постановката Парцалев не изглежда щастлив. Той я търси из София, пита приятелите ѝ, но без успех. Накрая научава, че тя се е прибрала в родния си град Силистра.

Когато я намира, осъзнава ужасяващата истина. Анастасия е тежко болна – страда от левкемия. Последната им среща е сърцераздирателна – тя е твърде слаба, за да говори, но го гледа с усмивка, пълна с тъга и любов. 

Месец и половина по-късно Анастасия губи битката с болестта. Георги Парцалев никога не я забравя. Години по-късно ще каже в интервю: "Животът така се случи, че всеки път, когато срещах любовта, съдбата ми я отнемаше“.

Тази любов остава единственият момент, когато актьорът публично говори за някаква романтична връзка с жена. Смъртта на Анастасия белязва сърцето на Парцалев и сякаш го обезверява, че ще намери друга сродна душа.

По-късно му се налага да се крие и е подложен на постоянно наблюдение от страна на властта. Причината е неговата хомосексуалност. По това време социалистическата власт приемала хомосексуализма като болест, а човек с хомосексуални наклонности можело да получи 3 години. А социалната стигма била още по-жестока. 

В едно интервю колежката му Стоянка Мутафова споменава, че той "никога не е бил забелязван с жена“ и че "не е обичал да говори за личния си живот“.

Приятели на Парцалев твърдят, че той е преживял любов, но е бил принуден да я държи в тайна. Сред най-големите му страхове било да не загуби обичта на публиката, ако истината за него излезе наяве.

Последните му години са белязани от здравословни проблеми, но и от разочарование – от системата, от хората, от живота.

Приятелите му си спомнят, че дори и в последните дни преди смъртта си през 1989 г. той продължава да бъде добър, топъл и с неизменната си усмивка. Умира от същото заболяване, което е отнело някогашната му любов Анастасия – левкемия.

Въпреки че беше човек, който винаги носеше смях и радост, в сърцето на Георги Парцалев живееше една тъга, която никой не успя да заличи.