Като структура на повествованието филмът напомня постмодерен роман: фрагментиран, разпокъсан и на пръв поглед - хаотичен. Отделните парчета могат да бъдат преподреждани и всяко едно има свой собствен живот.
Жанрово филмът стои на границата между псевдо-документалното кино, видео-арта, пънка (като отношение) и черната комедия.
Филмът ползва изразните средства на документалистиката, но всъщност не е документален, дори съдържа някои фантастични елементи и криминални моменти, които умело съчетава с гротескна анимация и поетичен визуален език.
Целта на проекта е да даде плът и кръв на авторовото разбиране относно изкуството и позицията му на човек боравещ с движещия се образ.
Историята се развива предимно в хипотетична балканска страна, където комунистическият режим се срива в края на 80-те години, но след няколко десетилетия отново се "възражда", чрез осъществяването на контра-революция. "Моето сърце е октопод или баща ми на брега на черното море" разглежда проблематиката на изгубеното в прехода поколение, през очите на един негов представител, но всъщност засяга общочовешки проблеми. Главният герой (човек на средна възраст) е имигрант в Берлин от хипотетична Балканска държава, в която се завръща нелегално, за да направи документален филм за своя баща (известен, но позабравен художник от близкото минало), а се завръща нелегално, поради това, че на младини е бил замесен в банков обир.
Синът цял живот пламенно е отстоявал своя творческа позиция, но не е достигнал известността и успеха на своя родител, а същевременно е пропуснал да открие своето място в общество и да се справи с хаоса в личния си живот. Неговият глас (глас зад кадър) води повествованието като поредица от коментари върху спомени за неговия баща, чрез които той ненатрапчиво излага своето разбиране за живота, изкуството и смъртта. Същевременно той поднася и един личен прочит на историята от края на 20 и началото на 21 век. Също така деликатно, но и леко иронично, разказът съпоставя живота на бащата с живота на сина и представя техните взаимоотношения, запознавайки ни с тях през призмата на различни културни и времеви контексти.
"Моето сърце е октопод или баща ми на брега на черното море" рязко се отличава с нетипичен кинематографски език. Той притежава новаторски и интересен творчески подход, който съчетава със задълбочен анализ на последните няколко десетилетия от живота на нашето общество. Такъв анализ, направен през призмата на изкуство е необходим и полезен за обществения дискурс в българското общество.