Живка Денева: Съдията няма право да се ръководи от общественото мнение!

"Съдията няма право да се ръководи от общественото мнение. Правораздаване под обществен натиск е пагубно за правосъдието“, категорична е съдия Живка Денева от Варна.

Професионалната кариера на Живка Денева започва през 1983 г. като стажант-съдия. Продължава като следовател, районен и окръжен съдия. От 2001 г. е в Апелативен съд Варна. Така в края на професионалното си развитие може да се похвали с над 36 години юридически стаж, съобщават от пресслужбата на институцията.

-Кога решихте, че правото ще е Вашата професия?



-Правото ме привличаше още в ученическите години. Идеята за справедливост, интересът към криминалните романи - оттам възникна желанието самата аз да раздавам справедливост, да търся истината, логиката в отрицателното мислене и отрицателното поведение на човека. Първоначално кандидатствах за следовател във Варненската окръжна следствена служба. След това се насочих към съда, за да навляза в нови форми на проявления на правото.

-Как разбрахте, че съдийството е Вашето призвание?



След третата година. В първите години се стремях да изградя перфектността си: трябва да вземаш решения по исканията на страните на момента, в залата. До третата година имах необходимост да изляза, да обсъдя, да питам колеги, да се съвещавам, докато след това добих увереност, че мога да реша правилно на мига.

-Съжалявала ли сте някога за произнесени решения?



Не, никога! Защото преди това съм чела, мислила, преценявала, съобразявала съм се с други колеги. Накрая намирам най-правилното с оглед вътрешното ми убеждение. Когато веднъж съм се произнесла, абсолютно никога след това не съм имала колебания.

-Много ли са случаите, когато не спирате да мислите по дадено дело? Можехте ли да "затворите вратата“?



Особено по големи, знакови обемни дела, не можеш да не мислиш. Но се стараех да не го пренасям вкъщи и да ощетявам семейството си. Когато съм насаме със себе си, стигам до нужното успокояване, уталожване. Тогава мислите започват да текат и идва най-правилното заключение. То се усеща – особено след като си го работил толкова години. Оттам нататък можеш спокойно да влезеш в зала, да произнесеш и да почнеш да пишеш мотиви.

-Кои дела наложиха силен отпечатък върху Вас?



-В районния съд имах дело за блудство с едно малко детенце. Тогава наказанията не бяха в този размер, в който са сега. Естествено дадох максималния размер, беше потвърдено и от Върховния съд. Но бях убедена, че наказанието трябва да е по-сурово, макар че не беше възможно.

През 1999-та година гледах делото на Иван Чолаков – тогавашен заместник- кмет. Тогава беше страшничко. Беше обвинен в подкуп в големи размери. Издадохме 18 годишна присъда. Знам, че по радио Свободна Европа са коментирали положително решението на "смелия съд“.

Когато дойдох през 98-ма в Окръжния съд бях член на съдебния състав при произнасяне на смъртна присъда на подсъдим за убийство. Така или иначе тя не беше изпълнена, защото премахнаха това наказание. Вътрешното ми убеждение беше, че нямаме право да произнасяме смъртна присъда - никой няма право да отнема това , което той самият не дава. Друг ни дава живот. Лишавайки някого от живот, нима не заприличваме на онзи, който също е отнел?!

-Когато дойдохте в Апелативния съд, с какво се промени работата Ви? По-трудно ли е да ревизираш работата на предходната инстанция?



Тук идват от 6-те окръжни съдилища в Североизточна България най-тежките дела: убийства, стопански престъпления, катастрофи с причинена смърт. Трябва да анализираш акта на предходния съд, да видиш цялото съдебно следствие на първата инстанция, да проучиш и цялото досъдебно производство. След това всички възражения на страните в нашите съдебни заседания. И е по-трудно, и е по-отговорно, заради обема на всяко дело.

-На какво Ви научи съдийството, какви лични качества развихте?



Преди всичко на абсолютна прецизност при преценката. На бързина при вземане на решения. Тези неща се пренасят и в живота, и много помагат.

-Вкъщи също ли винаги сте убедена, че правото е на ваша страна?



-Не, винаги съм се стремяла към справедливостта. Синът ми е огледалото за това. Като беше малък макар и рядко слъгваше, но винаги го хващах в крачка. Когато порасна, веднъж го питах защо не е преиначил истината в своя полза. Отговори: "Не, от теб знам, че никога не бива да лъжа, защото става по-лошо“.

Сигурно е имало ситуации да отстоявам правотата си, но мога да кажа, че съм сгрешила и да се извиня.

-На какво бихте искала да научите младите си колеги в съда?



-На абсолютна безкомпромисност относно общественото мнение при решаването на дела. Това е най- важно. Съдията няма право да се вслушва в общественото мнение! Не може то да решава правния спор. Съдът е този, който преценява закона, правото, доказателствата, резултата. Да дадем по-тежка присъда, защото има обществен отзвук - това е абсолютно пагубно за цялата правосъдна система! Писала съм си го и в мотиви – общественото мнение не е правна категория и съдът не следва да го взима под внимание. Значение има единствено това, което в папките – доказателства и факти, но не и мнението на хора, които не познават случая. Общественото мнение има друга функция – да натовари органите със законодателна инициатива, които могат да променят закона. Но съдът прилага само действащия закон.

-Как си обяснявате избуяването отвреме навреме на реакции срещу съда като институция?



-Трябва да се върнем към 90-те години. Никой нямаше нужда от силен съд и силни разследващи органи. Веднъж ако се повреди системата, няма как да се "санира“. Налице е верижна реакция - каквото е досъдебното производство, каквато е прокуратурата, такъв е и съдът – съдът е с вързани ръце при слабо обвинение. Защо се увеличи съдебното следствие? По всяко второ дело тук в Апелативния съд правим съдебно следствие – просто нямаме добро разследване на фаза досъдебно производство. Има случаи, в които са събрани някакви доказателства и въз основа на тях се изисква правилно прилагане на закона и справедливо правосъдие. Това в много случаи е почти невъзможно.

Навремето например, само при събрани от следствието доказателства се отиваше при наблюдаващия прокурор. Имахме право да задържаме под стража само при категорични доказателства. Сега е обратното за съжаление, а това е против всякакви принципи на правото още от римското право: "дайте ми доказателства, за да ви дам правото“. А ние какво правим – въдворяваме правото, за да събираме доказателства.

От друга страна, всички започнаха да са "компетентни“ и да плюят съдебната система - кой разбира, кой не разбира от право, от правна норма, от прилагане на закон - никой не го интересува. Сульо и Пульо критикуват! Това в цивилизования свят не може да се допусне на никаква цена.

-Искала ли сте синът Ви да наследи професията Ви?



-Не. Синът ми вече е на 33 години, не стана юрист, избра техническите науки. Не съм искала да върви по моя път, отдаваше му се математиката, немския език, никога не се е увличал по правото. Реализира се в Германия, където живее със снаха ми и двете ми внучки.

-Освен тях и работата си, какво друго обичате?



-Ооо, обичах спорта. Като млада тренирах спортна гимнастика. Даже бях в състезателния отбор на Софийския университет и съм студентски републикански шампион!

Иначе, обичам да пътувам из България, по планините. Трявна и Боженци за мен са друг свят, друга енергия.

Другото, на което се отдавам, е езотеричната литература. Има неща, които човек с разума си не може да обясни. Но на по-висше ниво намира отговори.