Тодор Козладеров: Децата ми дават мотивация и амбиция да продължавам

Националният селекционер на мъжкия ни отбор по Таекуон-До ITF - Тодор Козладеров, в интервю за предаването "Спортът на Фокус" по Национална радиоверига "Фокус", съвместна рубрика с Българския спортен тотализатор

Добър ден, г-н Козладеров. Българската федерация по Таекуон-До ITF е една от многото родни федерации, които си партнират с Българския спортен тотализатор. Как оценявате съвместната си работа през годините?

 - Ние сме изключително благодарни, че имаме тази възможност да си партнираме с държавното тото. Това е една помощ за нас, която е изключително важна, за да можем да имаме международни участия и да завоюваме медали за славата на България.

Защо е важно държавното тото да подпомага по-малко популярните спортове, като примерно таекуондото?

 - Важно е, защото все още у нас има изкуствено деление на олимпийски спортове и т.нар. "неолимпийски спортове“, които са по-слабо популярни. А това всъщност не е така. Дали един спорт е по-слабо популярен е въпрос на субективност. Например таекуондото, версия ITF, кикбоксът, джу-джицуто са неолимпийски спортове, които от десетина години насам са в страхотен подем не само в България, а и на международно ниво.

Г-н Козладеров, аз лично през последните години имах честта и удоволствието да отразявам успехите на родното таекуондо на няколко европейски първенства и на един световен шампионат. На какво се дължи фактът, че България е една от водещите сили на континента в този толкова сложен и комплексен боен спорт?

 - На първо място – на работата на колегите по места, целенасочената работа с клубовете в България, с които се опитахме през годините да унифицираме начина на преподаване на бойните техники. Да научим колегите да следят тенденциите в спаринга, защото знаете, както всичко около нас и ние се променяме. Нашият начин на игра се променя. И като че ли сме достигнали това ниво, че с много малка подкрепа или помощ на състезателите, които идват от различните клубове на подготовките на националния отбор, вече успяваме да се представяме много добре на международно ниво.

За да бъде човек успешен в бойните спортове, той трябва да има хъс, желязна дисциплина и може би дори да е малко луд. Вие самият сте бил успешен състезател, но какво ново научихте за себе си при трансформацията от състезател към треньор?

 - О, човек не спира да се учи. Изхождайки от себе си и мисля, че така е и с другите. Първо отказването, "оставянето на ръкавиците“, е един шок. Аз се занимавам почти цял живот с бойно изкуство и за мен бе истински стрес, когато се отказах. Посветих се на работата с младите, защото аз истински се радвам, когато те надминават моите постижения. За мен това е огромен успех като треньор. За тези години научих, че е много трудно да си от другата страна. При мен преходът се получи като че ли плавно, защото аз се отказах от активния спорт заради две много тежки последователни травми, а и бях на години вече. А в нашия спорт, който по принцип е за цял живот, за високо спортно майсторството си има някаква възрастова граница. Преди повече от 15 години започнах да помагам в националния отбор, а предложението бе от Ким Унг Чол. Знаете, това е човекът, който е донесъл таекуондо в България през далечната 1985-1986 година. Тогава той основно се занимаваше с националния отбор. И така, аз видях шанс да продължа да съм в тази среда и това, което знам, да го предам на другите, защото човек рядко получава такъв шанс.

Разбира се.

 - Знаете ли, по време на лагер за теб всички състезатели са равни и ти се опитваш да помогнеш на всеки, да научиш всеки. Това е много трудно, много е трудно. Говорим за ежедневна и целенасочена работа с хора от различни възрасти, всеки от тях е с различен светоглед и възприема нещата и съветите по различен начин. Моето желание е преди всичко да ги направя добри хора, уроците от залата да им помагат в житейския път и чак след това да бъдат успешни спортисти.

Предполагали ли сте, че можете да бъдете толкова търпелив, след като станахте треньор? Защото търпението, предполагам, е ключова част.

 - Човек се научава да бъде търпелив с течение на годините. Принципите на таекуондо са учтивост, почтеност, постоянство, непоколебим дух и самоконтрол. Аз бих казал, че това са принципи и в живота.

Абсолютно.

 - Така че търпението е нещо, което поне за мен от огромно значение. Мен са ме учили така и аз също се опитвам да го предам на тези след мен. Търпение, постоянство, непоколебим дух. Това е.

С очите си съм виждал същински страх и паника, когато състезатели от други страни разберат, че имат за съперник българин – дали ще е на тул, дали ще е на спаринг, дали ще е специална техника. Винаги ми е било интересно, възприемате ли вие и състезателите статута си на фаворити в голяма част от срещите като един вид бреме и тежест?

 - Не бих казал. Знаем, че държим ниво, знаем, че всички се съобразяват с нашите състезатели. Най-вероятно ги е страх. Това е нещо нормално в бойните спортове. Вижте, когато аз се състезавах, аз и моите съотборници бяхме от другата страна. Когато започнах да излизам навън с националния отбор, ние бяхме супер неизвестни и никой не ни познаваше. Знаехме кои са добрите съперници, информацията, която стигаше до нас, беше оскъдна, нямаше интернет. Впоследствие това нещо се промени, но ние бяхме от другата страна, ние се съобразявахме, ние се бояхме да не се паднем със състезатели от силни отбори. Това вече се промени,  благодарение на работата на колегите в клубовете, на работата на колегите в националния отбор. Ние успяхме да им покажем и да променим тяхната нагласа, че никой не е тренирал повече от тях, че никой не знае повече от тях. И победата на това ниво вече я има горе в главите на нашите момчета. Както се казва, трябва да покажеш психика, да излезеш спокоен, да си изиграеш играта и да докажеш, че си по-добрият. Това усещане ми е много познато и е нормално. На последното европейско първенство в края на април, в Естония, победихме в пет от общо 8 категории.

Абсолютно.

 - Имаме петима българи, които са европейски шампиони в индивидуалните категории при мъжете. Това досега никога не се е случвало и е нормално другите да се съобразяват.

Имаше ли нещо, което ви изненада или нещо, от което останахте доволен или недоволен от форума в Естония?

 - Аз не спирам да се изненадвам. Тези първенства се организират на едно доста добро ниво. Изненадват ни определени решения на съдийската комисия по отношение реда на дисциплините, но пък ние се съобразяваме, показваме дух и играем. Какво имам предвид – примерно отборна специална техника преди индивидуалните спаринги, а ядрото на нашия национален отбор се състезава във всички дисциплини. Сами разбирате, че когато състезател играе на специална техника, това е изключително травмираща дисциплина и не дай си боже да се случи нещо, едно стъпване на криво или каквото и да било още в първия ден, то това би му провалило по-нататъшното представяне в турнира, защото някои от нашите състезатели се състезават в четири или пет дисциплини – играят форма, спаринг, отборно спаринг, самозащита и т.н. Това малко ме изненадва, но с времето тези неща ще се урегулират. А пък и ние сме свикнали, винаги очакваме нещо подобно. Това се случи и този път. И състезателите показаха дух, това не успя да ги притесни особено. Като цяло не е добре да се прави така, но все пак и организаторите, и турнирната комисия се стремят състезанието да протича гладко, всички полета да са заети и да свършваме в прилично време, а не да се играе до 23:00 часа. И друго мога да кажа. На всяко едно състезание някой от нашия отбор успява да ме изненада.

По-често в положителния или понякога и в негативния смисъл на думата?

 - По-често в положителен аспект. Без лоши емоции, без негативни преживявания няма как, но по-често в положителен план. Най-важното е, че показват боен дух, хъс за борба, за победа и битка до последната секунда, което изключително ме радва.

Както казах, в последните години аз лично с очите си го видях – България неизменно е в топ 3, топ 4 по медали, въпреки че гръцката и украинската делегация винаги са двойни на нашата – дали ще е в отделни категории и дисциплини, често пъти сме с купата. Как успявате вие самият да се мотивирате да продължавате с усърдната ежедневна работа?

 - Мотивират ме децата, младежите, юношите, девойките, мъжете и жените, които са в нашия клуб, тук на местно ниво, там, където аз живея. Знаете, че съм от Благоевград. Аз ежедневно съм в залата. Дори вчера проведохме изпит за повишаване в степени до зелен колан, защото такава ни е наредбата – до зелен колан са на едно място, от зелен колан нагоре са на друго място. Имахме 60-70 членове, момичета, момчета, деца, които се явиха за повишаване. Това ме амбицира, това ми дава сила. Защото въпреки времената, в които живеем, ще се съгласите с мен, че моето поколение и тези около мен станахме свидетели и го изживяхме това време на всякакви революции – технологични, геополитически и какви ли не. Дори сега живеем в такова време. Огромната заслуга децата да влязат в залата е на техните родители.Те са тези, които са ги довели да пробват. Няма значение дали е в залата, пистата или стадиона. Ако им харесва – да останат, ако не им харесва – да пробват на друго място. Но това ми дава сила, защото знам, че залата ни е пълна.

Винаги съм се чудил каква е разликата между това да си треньор на един клуб, където, както се казва, им знаете и майчиното мляко, и това да си национален селекционер и да представляваш трибагреника по всички краища на света.

 - Разлика? Аз не правя разлика. Вижте, когато съм си тук, в Благоевград, това са си нашите деца. Аз си работя с тях всеки ден. Помагат ми момчетата от националния отбор, които са наши възпитаници и са все още играещи топ състезатели. Те влязоха активно в тренировъчния и учебния процес. Аз лично за себе си разлика не правя. Много момичета и момчета идват от други клубове в нашите тренировъчни часове да тренират.

Да попиват.

 - Да. Да усетят атмосферата. Не правя разлика между местния клуб, който е в Благоевград и националния отбор. За мен са равни. Всички са там, защото са постоянни, защото имат амбицията да успеят и защото им харесва средата.

Какъв съвет бихте дали на прохождащите треньори относно това как да се справят с прекалено наперените и вечно недоволни знаещи родители, които често пъти си мислят, че знаят повече дори от треньора? Съществува ли този бич и в нашето таекуондо?

 - Разбира се, че съществува. Бойното изкуство е нещо малко по-различно. То се стреми да те направи първо добър човек. Аз не бих се ангажирал да давам някаква рецепта, защото самият аз не съм я получил някога и най-вероятно и аз не я знам точно каква е. Не обичам да си поставям сам оценка, нека някой друг да оцени, да каже, да бъде благодарен. Аз нямам нужда от това. А и не вярвам някой да се храни от хвалебствия и от излишна суета. Няма рецепта. Просто мога да кажа на хората, на треньорите, които искат да се занимават с таекуондо, да бъдат себе си, да не бъдат лицемерни, защото в един момент това се разбира и е изключително разочароващо.

Г-н Козладеров, един малко по-страничен въпрос: защо според вас над бойните спортове у нас продължава да тегне тази догма, че едва ли не в залите ходят само престъпници, простаци и хора, които не са прочели една книга през живота си? Как може да се преборим с това? При положение, че и аз знам, и вие много добре знаете, че това е много далеч, ама много далеч от истината.

 - Ами явно с ваша подкрепа и с ваша помощ, като отразявате успешните състезатели.

Може би първо на себе си трябва да го задам този въпрос.

 - Всеки си има някаква история. Хубаво е да се покажат тези шампиони с какво образование са, какво правят, какво работят, с какво се занимават, как успяват да съчетаят високото спортно майсторство с работата. Защото в националния отбор мога да кажа с гордост, че имаме работещи финансисти и то на международно ниво. Имаме студенти по медицина, които са последен курс, имаме хора, които се занимават с частен бизнес и са успешни. И това са ни част от шампионите. И всички тези хора са с образование. Нека чрез вас да се дава повече гласност, да се говори за това нещо. Не виждам друг начин това да се случи. Моето лично мнение е, че все повече обществото разбира, че бойните спортове възпитават, а не обратното.

Искам да засегна и една много наболяла тема сред нашето общество в последните месеци. Постоянно ставаме свидетели на все по-голям дял млади хора, направо деца, които проявяват агресия на публични места и създават проблеми в молове, градинки и квартали. Как можем да ги вкараме тези деца в залите, а не да седят по улиците и да се занимават с глупости? Вие освен че сте треньор, също така сте и родител. Някъде може би се къса нишката между родителите, образованието и между това, което децата виждат на улицата.

 - Вижте, тази агресия със сигурност не се възпитава в спортната зали. Тя ги заобикаля отвсякъде – тя е на телефона, на телевизора, на компютъра. Достъпът до интернет е изключително лесен и всякакви клипчета от подобно естество са изключително лесно достъпни. Тази агресия я възпитава средата. Семейството е в основата на всичко. То трябва да възпитава и да положи основите на доброто възпитание. Разбира се, от мобилните устройства не може да избягаме, просто като че ли трябва да се научим да живеем с тях, да научим децата ни да контролират поведението си.

Да отсяват качественото от пошлото.

 - Точно така. Да ги насочим да гледат такива неща, които на тях им харесват и ще ни помогнат на нас, като родители, да ги възпитаме като достойни членове на обществото. И тук вече идва следващото място – училището. То е следващото място, в което децата трябва да се възпитават.

Точно така.

 - И след училището, вече идват извънкласните дейности, къде сме ние. И когато тези три неща - семейство, училище и спорт се обединят и работят в една посока, тогава ще имаме резултати. Това е моята визия. Чрез нея децата ни ще растат като добри хора, в среда на взаимопомощ, в любов, ще се научат да помагат на някого, ако е паднал, а не да отидат и да го наритат на земята. Ако тези три отделни частички на нашето общество работят в една посока, аз си мисля, че все повече ще се получават нещата. Но, прав сте, агресията ни заобикаля отвсякъде.

Точно така. Вие казахте нещо много правилно – агресията не е в залите, защото тези деца са много далеч от залите. Имам чувството, че те ако влязат в зала, дали ще е джу-джицу, дали ще е таекуондо, дали ще е бокс, ще се научат най-малкото на самоуважение, на дисциплина и на това, както вие казахте, да подават ръка на падналия, а не да го тъпчат.

 - Да. Това е моето мнение. А и като гледам залите по бойни спортове, че са пълни, мисля че все повече родители разбират това нещо и водят децата си, и настояват те да посещават такива тренировки.

В последната седмица се проведоха две международни състезания, едното в Охрид, другото в Босна и Херцеговина. Колко важни са тези събития за самите таекуондисти, а и за вас треньорите, като подготовка за предстоящото световно първенство в Италия този октомври? Приемате ли го като време за повече импровизация и повече свободни действия от тях самите или си има строго определен план, който трябва да се следва?

 - Надпреварата в Босна и Херцеговина беше малко по-силна от това в Охрид. Аз мога да говоря за състезателите от Благоевград, които са от националния отбор. Тези турнири не са някакво високо ниво за проверка. По-скоро са състезания от среден клас, където не участват много добри състезатели. Може би за другите ще е полезно да се преборят с нашите състезатели. Но пък ние ходим с нашите подрастващи, които излизат отдолу. Тези състезания са добри за тях, защото там има момичета и момчета на тяхното ниво. Но всяко едно състезание си е опит, технически и чисто емоционален, за да се научат как да превъзмогват стреса, как да приемат това, че ще играят с някой по-добър. И когато двубоите са на такова ниво, срещу състезатели със зелени, сини и червени колани, то това е ценен опит за нашите спортисти, за да могат да са по-спокойни, когато са на световни и европейски първенства.

Г-н Козладеров, изключително много ви благодаря за отделеното време. Пожелавам ви лек и спокоен ден. Надявам се в най-скоро време да се срещнем. Продължавайте да бъдете толкова искрен и честен човек!