Какво се знае за жените на Вазов?

Всички знаем колко велико е творчеството на народния ни поет Иван Вазов, но съвсем малко, даже почти нищо не се знае за неговите сърдечни страдания, авантюри и любими жени. За всичко това разказва в новела в "Тайните на вдъхновителките“ писателят Цветан Северски, предаде репортер на Plovdiv24.bg.

"Първата му чувствена радост била съседка. Казвала се Катерина — покръстена еврейка от Солун“. Тя била женена на Васил Кьорооглу, вече имала две деца, но останала сама тъй като мъжът и заминал на гурбет във Влашко. Катерина често искала сол и пипер от Вазови, като тяхна комшийка. Един ден вратата и отворил деветнайсетгодишният Иван Вазов, тъй като майка му не била в къщи. Харесали се и тя направо го поканила една вечер да си "поприказват“. Тази жена първа му открехнала вратата към любовта. А той и посветил стихове, които по-късно включил в стихосбирката си "Майска китка“. След една година върховни изживявания с Катерина, тя заминала при мъжа си, а Вазов, който вече бил влюбен, останал да страда.

"След няколко години в Перник Вазов се сближил с друга млада и хубава жена, която "прислужвала в кръчмата“ на един далматинец, отявлен ревнивец, с име Джовани. Развихрила се драма между съперниците и Джовани едва не пушнал с револвера си младия Вазов“. На тези преживявания поетът посвещава поемата "Трайко и Риза“.

После той заминава за Русе, където работи в канцеларията на губернатора ген. Акимов, като "чиновник за особени поръчки“. Там поетът живеел на квартира у вдовицата на богат германец, "тя била млада, стройна, весела, приказлива… Веселата вдовица го заобичала тихо и всеотдайно". В града започнали да шушукат за тази връзка. Тъй като хубавицата се казвала Иванка, той кръстил на нейно име стихотворение.  Заради лошия климат в Русе Вазов се принудил да бяга, тъй като често боледувал. И въпреки, че Иванка полагала много грижи за него, един ден младият поет събрал багажа си и заминал.

Това, което се отбелязва в новелата е, че до трийсете си години Вазов все към женени поглеждал, но все още не мислел за женитба.

Следващото място, където се установил поетът, било Берковица. Явно той се е ползвал със "здрави връзки“, защото там бил назначен за председател на съда.

И тъй като не разбирал много от тази работа, не свършил нищо, но пък се сдобил с още една "изгора“. Тя била неговото ново вдъхновение. Това била "туркинята Фатме (невиждана красавица, прекръстила се по-късно на Параскева)“.

"Един пролетен ден вуйчо й повел племенницата си за красивия балкански град Берковица на сгледа. В същата пощенска кола пътувал и Вазов, за да заеме поста окръжен съдия. Седял срещу й той и очи не можел да откъсне от нея. И тя забелязала това. И имала как да подскаже, че я радва присъствието му. Разговорили се двамата млади и сладкодумникът заседнал в съзнанието на красивата туркиня“.

Фатма се сгодила за сина на берковския ходжа, така както било пазарено, но тя не харесвала годеника си, а младия окръжен съдия. "И двамата поели по трънливата пътека на тайната любов. Ала каква тайна може да бъде любовта им в малък град като Берковица — там всички се познават и всичко се знае!“

Не се притеснявал от факта, че Фатме е туркиня, но като споделил болката си с майка си Съба, "оказало се, че тя разбира нещата по-иначе — нали турци са убили Минчо Вазът, мъжът й, баща на челядта й!“

Съдийството му в Берковица траяло кратко, министърът на правосъдието скоро отзовал "съдията, който пише поезия“. И отново  Вазов бил принуден да се раздели с любима жена.

Той дълго не можал да я забрави, дори често плачел за нея. Това пресъздава в поемата си "Зихра“. В Берковица Вазов написва и поемата "Грамада“.

От там Вазов се установява в Пловдив. Тук той залюбва гъркинята с "български дух“ Ефимия Манолова, която била негова хазяйка и вярна душеприказчица. "Умеела да го предразполага към любовната нега. Нейното кафе му сладнеело като никое друго“. Приятелите му знаели за увлечението на поета и често канели и двамата. "Дори тя се превърнала в душата на компанията, защото била надарена жена — умеела да пее и рецитира хубаво“. Домът й бил на мястото на хотел "Тримонциум“.

"Чувствена следа от Пловдив са оставили и "беседите“ му с Велика Тилева, московска възпитаничка, която често му рецитирала Некрасов в оригинал, а след това му шепнела любими стихове от… Вазов. Нейната обич навярно е била по-дълбока, защото по-късно Велика стъкмява и първият превод на Вазовия роман "Под игото“ на руски език. Велика е жената, направила за името Вазов повече от всяка друга, но е останала в чувствената му биография като скромен епизодичен герой.“

"Именно в Пловдив Вазов изживява и драматичната си любов към любовницата на окръжния съдия Перец — Пелагия, но разприте със Славейков и политическите му противници ще отровят щастливите му дни в онзи период от живота му. Две пълни години Вазов се е радвал на взаимната си любов с Пелагия, ала и тук се намесил дяволът — по някое време я поискал и взел за жена един руски полковник, живеещ в София и той се разделя с нея".  В отчаянието си стига дори до опит за самоубийство. Любовта му към Пелагия е станала причина да се появи чудесната му романтична поема "В царството на самодивите“.

"Политическите разпри между русофобите и русофилите се разгорели толкова буйно, че принудили мнозина от признателните към братушките български интелигенти да емигрират, за да избегнат гонения, че и гибел. Вазов отишъл в Одеса. Там започнал да пише романа "Под игото“, но прекъснал работата си от гнетящото го чувство, че живее в изгнание, а и защото се влюбил в рускинята Вера Алексеевна Тимони. Тя също била омъжена, но мъжът й бил пратен в Сибир. "От тази любов се родил чудесен лиричен цикъл, особено стихотворението "Благодаря“.

В този момент майка му Съба вече се притеснявала от неговите увлечения и решила, че трябва да задоми сина си. Тя смятала, че той трябва да се ожени за българка. В България се появила възможност романът "Под игото“ да бъде напечатан и авторът му се заел да го редактира. Вазов вече наближавал четиридесетте, а общувал само с неподходящи за него жени.

"Негови приятели го запознали с тридесетгодишната русенка Атина Болярска, племенница на Васил Друмев, възпитаничка на Киевския девически лицей, симпатична млада дама, интелигентна и общителна и те били сгодени.

Била много свободолюбива и инатлива и нещо повече". Тя обичала да ходи по балове и вечеринки, да се среща с приятелки, да живее свой живот. Не уважавала писателя до себе си. Вазов така и не и простил думите "Моят златен медал от Киев е повече от всички твои писания“. И понеже правилата у Вазови били строги и патриархални, майка му решила да изхвърли багажа на Атина и да я изгони. Вазов не се съпротивил. По-късно тя прави опити да се върне при него и иска прошка, но той не приема това.

От краткия им съпружески период — година и три месеца — е останало стихотворението "Трънкосливката“, където е изразено съжалението на лирическия герой от отминалата безгрижна младост.

След изгонването на Атина Вазов поискал развод, но църквата не му го дала. Така Вазов живял до края на дните си разделен, а женен, което значи без възможност да създаде друго семейство.

"Дълго време бил самотен. Тогавашна София го запомнила да се разхожда с кучето си Хектор. Да ухажва тази и онази — вече не бил в първа младост, пък и се чувствал опарен. Него обаче го ухажвали упорито. Особено жени писателки — непрестанно търсели "оценката“ му за творбите им. Оценки Вазов давал, ала сърцето си пазел студено. Докато в съдбовната 1905 година срещнал очарователната Евгения Марс, писателката, известна на обществото със своите интелектуални сбирки — популярните "четвъртъци“ в дома й.

"Когато двамата се запознали, той бил на 55 години, а тя на 28. Отначало имали само интелектуална дружба, но по-късно тя прераснала в любов — за Вазов късна и последна, както се оказало.

"Евгения Бончева — Елмазова пишела приятни разкази и ги подписвала с псевдонима Евгения Марс, Вазов ги харесвал и редактирал грижливо. Постепенно Евгения станала неговата любима "Женичка", която го обгръщала с топли грижи. Че тя го е ценяла и обичала, говорят спомените на критика Константин Гълъбов. Несъмнено нейният огън е топлел стареещия Вазов и в прекия, и в преносния смисъл. И поетът й отвръщал с благодарност.

Под нейното обаяние Вазов написва поетичните творби: "Трендафилите“, "Пианото звучеше“, "Щастието“, "Жена, вълшебница, богиня“, "С мечти и блянове крилати“ и ги включва в най-силната си по художествено внушение сбирка "Люлека ми замириса“?