Правилно ли е да използваме думи като "депутатка", "полицайка" или "колежка"?

Понякога достатъчна е само една дума. Не за да се започне спор, а за да се разбере кой седи отсреща – как мисли, как уважава, и най-вече – кого приема за равен.

В последните години родовата форма на професиите стана част от шумен обществен дебат. Политическа коректност, феминизъм, равноправие – всички тези теми намериха израз и в езика. Само че не всичко, което звучи "мило“, носи уважение. Понякога, точно обратното.

Да започнем от фактите. Според Официалния правописен речник на българския език и Речника на съвременния български книжовен език, някои професионални названия имат възможност за образуване в женски род, провери "Фокус“:

учител → учителка

лекар → лекаркa

адвокат → адвокатка

директор → директорка

Тези форми съществуват. Но тук идва въпросът – трябва ли да ги използваме винаги, само защото ги има?

Много жени, които заемат отговорни и сериозни постове, категорично отказват да бъдат наричани "директорки“, "полицайки“ или "журналистки“. Причината? В българския език това звучене често носи оттенък на умалителност, на нещо по-незначително, по-битово. Езикът, макар и жив, носи тежест, а не всички форми са равни по сила.

"Колежката ли ви каза?“

Случаят е реален, познат на мнозина. Звъниш в институция. Вдига жена. Казва, че ще провери, моли да се обадиш по-късно. Звъниш отново. Вдига мъж.

– Говорих с ваш колега, обяснявам.

– С колежката ли говорихте, защо казвате колега? – пита остро.

И в този кратък диалог не просто си направил "грешка“. Напомнено ти е, че няма колега на смяна, а само една колежка. Подбуждаш съмнения, че въобще си се  обаждал. На мен лично ми се случва редовно в работата ми като журналист и комуникацията ми с институциите.

Какво означава всъщност думата колега?

Произходът й е от латински: collega – "човек, който заема еднаква длъжност, споделя общо дело“. Думата няма пол. И неслучайно в официалната комуникация (особено в институции и медии) се използва колега и за мъже, и за жени.

"Колежка“ звучи по-приятелски, по-неангажиращо, но и често по-незадължаващо. Използва се в разговорна реч, дори за да подчертае разликата – не по длъжност, а по пол. И точно тук започва тихото подронване на авторитета.

Директорът и "директорката“

Има жени, които гордо казват, че са "директорки“ – и това е въпрос на личен избор. Но в много професионални среди, където авторитетът се гради трудно, женската форма на титлата често звучи като компромис.

"Директорката няма ли си работа?“ – звучи далеч по-различно от "директорът ще вземе решение“. Не е въпрос на граматика, а на внушение. Езикът внушава отношение, дори когато не го осъзнаваме.

Кога една дума става нож?

– Тогава, когато не е просто форма, а сигнал.

– Когато "журналистка“ звучи като хоби, а не като професия.

– Когато "полицайката“ предизвиква снизходителна усмивка.

– Когато "депутатката“ е коментаторка, но не и законотворец.

– Когато езикът става огледало не на пола, а на пренебрежението.

И точно затова не е "прищявка“, когато една жена предпочете да бъде наричана журналист, директор, адвокат или лекар. Това не е отказ от пола, а настояване за равнопоставеност. За уважение. А, лично според мен звучи и грозно заглавие на статия – "Депутатката…внесе предложение“ "Шофьорката предизвика катастрофа…“ или "Полицайката арестува…“