Скулпторът Атанас Карадечев: Велико нещо е работата на човек да е негово хоби, летя от радост цял живот

Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с известния пловдивски скулптор Атанас Карадечев, за изложбата ретроспекция, която ще представи от 8 до 27 май в Градска художествена галерия – Пловдив.

Кажете за това, което подготвяте в момента – какво ще може да видят вашите почитатели? А после ще ви върна и към творбите Ви.

Вълнувам се, да, вълнувам се. Първата реплика е вълнение, макар че – да, предполагам всеки актьор, когато и да излезе на сцената, няма значение дали на 50-сет, на 70-сет години, се вълнува. Мисля, че горе-долу ще бъдат представени  около 40 бронзови пластинки, около 8 акварела, 8 маслени картини и около 30 скици, както и цветни табла с разни паметници, барелефи или бюстове. Малко да е по-шармантно, да не е обичайното.

Доста неща ще покажете, любопитно е наистина да се види.

Дай боже и при вас професията да е хоби. Велико нещо е работата на човек да е негово хоби. Летя от радост цял живот.

Това е перфектното съчетание, да.

Ако ми чуете годините, ще се шашнете, но както и да е.

Е, знам ги. Не се шашкам, просто Ви се радвам.

Душата лети, разбирате ли?

Точно така, душата няма възраст. Добре, кажете ни какво обичате да изобразявате най-често в творбите си? Главният герой кой е?

Ако съм мъж, какво трябва да изобразявам повече?

Естествено жената, да. 

Точно така. Cherche la femme - търсете жената. Нищо лошо, нищо лошо.

Даже напротив, хубаво е.

С уважение и респект към жената. Друго не мога да кажа. Всеки мъж трябва да е джентълмен. И даже, както е казано, не трябва и с роза да я удряш. 

Да. Вие имате много богата творческа биография, имате много самостоятелни изложби, които сте правили в годините. Участвали сте и в чужбина в такива изложби. Коя от тях е най-голямата ви гордост? Коя най-дълго помните?

Първото, което се случи, е в хотел "Друо" в Париж, където има аукционна къща, в която са продавали още навремето Ван Гог, Пикасо – да не ги изреждам. Имах едно участие там. Тогава имах една жена импресарио – Клеър Жервасони, директор на театър "Де Пош“ във Веве – градчето на Чарли Чаплин. И след като ми купиха на търг една моя работа – човекът, който удря с чукчето, ми каза: "Наско, участвай веднага на втори търг. Ако не ти купят работата, бутни с ръка приятел той да ти я купи, защото това е много важно. Първо участие, второ участие и така ще се издигнеш“.

Но Клеър вика: "Наско, аз съм ти импресарио, каквото кажа, това ще бъде. Прибирай се в Швейцария. Това е положението". И ме прибра в Швейцария. Следващата хубава работа беше последна горе-долу - в Цюрих. Имах изложба в Цюрих. Харесаха ме там някакви хора и ми казаха, че не е лошо да опитам на търг в аукционна къща "Шулер“. И наистина участвах заедно с Вазарели, Албрехт Дюрер, Пабло Пикасо, Хенри Мур и сред тях – и моята скромна милост Наско Карадечев. Шанс, просто шанс.

Между другото, Вие имате възможността да предадете всичко, което вече сте усъвършенствал, на ученици, защото преподавате. Все още ли преподавате?

Спрях от 3-4 години. В момента направих правя нещо страхотно. Помните ли името Вельо Горанов? Бяхме приятели, бяхме 5 години много добри приятели. И ще ви кажа едно изречение, искам да го запомните, метафора е, обаче ми е присърце: "На Еверест ми се живее. Важно е базовият лагер да е максимално нависоко“. Вельо Горанов го написа върху една моя диплянка, от 2015 г. Велико изречение, велико! Гърбът ми е в тръпки, честно! Живее ми се на Еверест, базовият ми лагер – значи далече от жълти сплетни, клюки, бля-бля-бля.

Та, разбрахме се с директора на театъра "Сълза и смях“ и ще го сложим вътре неговия барелеф. Това е другото, което чакам с нетърпение. Той е почти готов вече. Мамка му, много е удачен!

Хубавият, любим Вельо Горанов - известният български мим. Според британски мимове той е бил най-добрият в целия свят към края на живота си, на целия свят. Той е бил един от най-големите и най-великите.

Ооо, това е новина. Дано не сте го казвали другаде!

Никъде, никъде.

Ще бъде в "Сълза и смях“ . Той там си беше директор, на втория етаж. Бюрото му беше винаги пълно с бор машини, дрелки, клещи, отвертки. Миличкият! Много ми липса. На много хора липсва сигурно.

Вие имате направени много монументални паметници. Аз ненапразно започнах с Борис Дрангов, защото там, в този район, живея и съм го виждала много пъти, и всеки път се сещам за Вас.

Някой път, убеждавам се, има свише енергия, има нещо свише. Как се получава – нямам никаква идея. Използвах щик, формата на щик на пушката отгоре. Друго не можех да измисля. И отдолу един скромен барелеф на лицето му. Жалко, че са малко вече хората като Борис Дрангов. Изчезнаха тези хора.

Той е бил велик, наистина. 

Другата хубава моя скулптура – дано да я знаете, е в Куклен. Една жена, много готина, леко разпъпила, както се казва – това е КЦМ Пловдив. На три метра от нея – едно детенце държи косата, която тази майка е дала във вид на дъга. Три метра, една извита, извита дъга и детето я взима. Това беше идеята. КЦМ Пловдив е жената, детенцето е Куклен. Косата, която е леко извита, това са парите, дадени от спонсора – към Куклен, да може да си оправя площада и други неща. Това ми е другата много приятна работа. Съжалявам, че го казах.

Разказвайте, това са много интересни неща, когато говорите за ваши скулптури и за идеите, които ви хрумват. Наистина е интересно. 

Имам един ден, невероятно щастлив ден, но не е свързан със скулптурата. Бях три часа с една позната в парк до София, във Витоша, в имението на големия журналист Тома Томов. Невероятни три часа! След като излезнахме вляво, в галерията до академията, гледах цветно стъкло и отвън – една група хора, обиколили един човек и приказват. Обаче това лице ми е толкова познато, че няма как. Извадих си диплянка, отидох, показах му я, запознахме се, поговорихме малко. А той ми написа върху диплянката следните думи: "Колко е хубаво да срещнеш приятел артист. Господ да благослови и двама ни!“. Джон Войт – това е бащата на Анжелина Джоли. Такъв късмет! Огромен! Прегънахме се, снимахме се. Е, той се държи така с всеки един, който и да е. Благороден, абсолютно благороден, джентълмен.

Разкажете ни още нещо, ако се сещате, като хубав спомен.

О, спомен – сещам се. Знаете ли кой е г-н Чапкънов, Чапа? Прие ме и чиракувах при него половин година. Няма да забравя първия ден? Работихме, каквото работехме по негови неща и дойде обяд. Извадих си моята храна от леля – там живеех при моите братовчеди и Чапа ми каза: "Насе, сега ако обичаш, прибери си храната и отвори хладилника да ти кажа какво ще извадиш. Щом си при мен, аз ще те храня. Повече храна няма да носиш“. Това ми е един от най-любимите скулптури.

А има ли паметник, скулптора, която е била много трудна за изработване?

Да, имаше един. Още една хубава случка имам. В село Богдан имам вила, страхотно ателие. И вече завършвам фигурата на Буров – около 1.90 метра висока, Атанас Буров, банкера. И какво – водичка тук, водичка там, бавно-бавно започна да се разваля и накрая се срути. Легнах на леглото, гледам и си викам: сега, Насе, какво ще правим? И си мълча. Изведнъж през прозорчето – честен кръст – влезе една птичка и направи може би седем въртележки около падналата глина, въртя се така около и излетя пак през прозорчето. Викам си: Наско, нещо има тук. На шестия ден вече я завърших, чисто хубава, готова. Само шест дена ми бяха нужни. И в момента тя стои пред хотел "Роял“ във Варна. Разкошна е, признавам си. Доволен съм, че направих Атанас Буров.

Като минавате покрай вашите скулптури какво е чувството?

Очите се къпят в мъгла. Много често ми излизат сълзи, признавам си, не го крия. Какво да направя? Който е истински творец, е детенце. Няма как творецът да не плаче, да не излизат сълзите. Няма. Ако е дълбоко, дълбоко, истински, като много други, да не ги изреждам.

Бях чирак и при Емил Попов. С Крум Дамянов намерих уникален език, велик е Крум! Даже Крум ми каза, заради него пътувах едно денонощие от Велико Търново до Пловдив, да си взема три скулптури. Той вече завърши във Велико Търново онези конници – помните, четири конника, Асеновци, с един меч в средата.

Видях ги и ми каза така: "Наско, първо, личи, че си завършил скулптура“. Мълча, мълча. "Второ, личи, че може да си вадиш хляба.“ 1980 година е. И трето, според мен най-важно: "Пет години Казанлъшка гимназия, Скулптура, пет години Великотърновски университет – 10 години“. И изведнъж – "Най-важното според мен - вкарай повече математика и стереометрия в твоята скулптура“. Още се вълнувам. Велики думи, велики!

Коя е най-скъпо оценената ваша творба?

Много е тривиално, много е тривиално. Ако имате три деца, кое ви е най-симпатичното от трите? Не мога, обичам си ги всички.

Добре, а имате ли си човек, с който работите постоянно, импресарио, който да ви продава творбите?

Имах двама, но само в Швейцария. Едната е в Цюрих – Клеър Жервасони, за която казах в началото, от града на Чарли Чаплин. Даже ходихме на гроба му. Стана ми много тъпо, защото помня, че поляк и българин от Асеновград, или от Пазарджик му бяха ровили в гроба и му извадиха костите. Забравиха, че на всяка телефонна кабина отгоре има с тънки цифри номера. Обкръжават ги и ги хващат.

Въпросът е, че аз не мислех да продавам. Те си движат нещата, телефонират, правят, струват, а тук се чудиш на кого да се обадиш. Това тук е бяло петно – импресарио в България е бяло петно.

Нека да са двама в Пловдив, трима да са. Ще печелят, но ще дават гласност на дадени творци, които в България – Бога ми, има ги много, знаеш го. Ама наистина много творци има.

Има ги, но тук няма хора, които да го правят това, няма импресарио.

А един от любимите ми ученици е любим и на теб, пловдивчанин е. Четири години му преподавах скулптура. Ще кажеш "Кой е той?“.

Кой е, да?

Владимир Зомбори, който играе във филма "Вина“. Той има спектакъл. Майка му виждам, викам: няма билет, пък искам да отида. Вика "Качи се горе, Владо идва с колата“. Качих се горе, Владо тъкмо паркираше. Помогнах му, излезе, прегърнахме се, разприказвахме се. Викам: Владо, нямам билет, пък искам да гледам. Какво да правя? Ето, парите са в ръката ми. "Прибирай ги, сега ще ти пратя една жена. Тя ще вземе един стол и всичко ще е наред.“

Минаха две-три минутки, една жена ме хвана за ръчичка, на втория етаж, в една ложа ме настани и аз без пари стоя на ложата на втория етаж и гледам Владо с жена му как играят. Ето това е Владо, другият сладур.