Една изложба със сложна съдба радва ценителите по необичаен начин. Обичаният варненски художник Иван Обретенов подреди своите най-нови работи живопис в Художествения музей "Георги Велчев“ в навечерието на новото затваряне на галериите в България заради пандемията от Covid-19. Откриване нямаше, но интересът към творчеството на уважавания автор е силен, затова ръководството на Градската художествена галерия "Борис Георгиев“ – Варна, представя изложбата онлайн във Фейсбук страницата на културния институт.
В изложбената зала Ателие на Художествения музей "Георги Велчев“ са експонирани осем платна – акрил и масло, създадени в последните месеци. Авторът, който е и признат поет, е нарекъл колекцията си "Огледално време“. Онлайн се представят четири от платната, всяко със своята история, която може да се види на
https://www.facebook.com/Varna.City.Art.Gallery/
Какво се крие зад поетичното мото на тази експозиция, Иван Обретенов споделя в отговор на въпросите на Нина Локмаджиева.
-
Мислили ли сте някога, че ще имате онлайн изложба? Какво виждате в огледалото сега? Нарекли сте изложбата си "Огледално време“. Защо? -Една картина никога не е точно замислена, създаването й е процес в движение и във времето нещата се променят много, а крайният резултат понякога те изненадва – за добро или лошо. То това му е хубавото на рисуването – че е непредвидимо, че има импровизация във всичко. А сега в огледалото какво се вижда? - Вижда се един хаос, в който ние сме участници, без да желаем. Онлайн изложба и аз не бях чувал, то се случва по принуда, но все пак така картините ще стигнат до хората. А нарекох изложбата "Огледално време“, защото всеки човек се вглежда в себе си. Говорят, че сега е времето на преоценките, на вглеждането, на спирката. А това вглеждане всъщност е актуално винаги – през целия човешки живот, но не на всеки е дадено да го види. Искат се други качества, за да можеш да видиш себе си отстрани.
-
Кои са картините в онлайн изложбата? -Първата картина, която посетителите виждат и в залата, и онлайн, съм нарекъл "Бягащият“ – тя олицетворява замисъла на моята изложба "Огледално време“. Струва ми се, че е някак много актуална. В нея има фигура на бягащ човек в гръб, твърде условно нарисувана. Тази картина задава много въпроси. Не дава отговори. Това за мен е сериозната, дълбоката картина – не ти дава отговори, от теб зависи как ще я разбереш. На всеки въздейства по различен начин. Струва ми се, че този бягащ е много близък до нашето време, за което едни казват, че е бездуховно, други, че е безкомпромисно... Тази фигура и мен ме изненада, защото аз също нямам отговорите, но дори и след като я завърших, продължавам да се питам защо бяга този човек, накъде бяга, защо е сам.
"Минувач“ е друга картина в изложбата – с условна малка фигура долу, в която аз самият се отъждествявам. Това е един човек, който е в пространството – там в ъгъла - един минувач, каквито сме всички ние. Мога да се замисля защо е точно така, но ми се струва, че съм си намерил моето добро място в това пространство – в ъгъла, където мога да участвам, но без да давам оценки – само да наблюдавам, да съпреживявам.
От най-новите ми работи е "Бяла сянка“ – в нея има особена фигура, която не е в центъра, изместена е по-встрани. Тази фигура се движи в един условен хаос, а сянката, която оставя след себе си, не е черна, бяла е
. Единствената картина, която е показвана вече преди две години в Градската художествена галерия - Варна, е с особен формат – висока е като колона и се казва "Плащаница“. В червено е, с малката фигура на детенце, което се учудва на света. Това е настроение от една моя детска снимка от сбора на село Кичево, когато всички вече са развеселени на Гергьовден и аз съм настрани сам. Така аз, възрастният човек, нарисувах себе си като малък. Това не съм го афиширал, но то си затворено там, в тази картина. Сякаш момчето е минало под плащаницата, както е по традиция, и след това е станало по-друго. Човек след това преминаване се променя, поне за момент. Променя се светогледът му. Този малък човек от картината е в едно такова безтегловно пространство. Аз обичам големите пространства, защото и в живота е така. Прието е обичайно картините да са композирани с ясен център, подредени, да се демонстрира техника. Докато моите работи са едни ненаселени пространства. Така е, защото ти и сега ако излезеш навън, пред погледа ти ще има две трети небе.
-
Така е във Вашия поглед – Вие имате широта пред очите си. Не Ви ли се е случвало обаче да се разхождате с някого и да му кажете – гледай каква красота, а той – абе, каква красота, виж какви боклуци има нахвърляни тук. А ти си му показвал облаците. -Ето моя отговор:
Облаците като риби
по небето плуват в бавен кръг.
Молят се за дъжд, със който
във морето да се приберат.
-
В каква посока на мисли Ви отправя категорията "време“ в идеята на изложбата? Във философски план като част от космическото време-пространство, в измеримостта на един човешки живот, и в злободневието на социума ни днес? -Когато художникът рисува, той е във времето, той не е на едно от тези места, с изкуството си той е навсякъде. Има художници, които остават винаги актуални. Времето е много важна категория, ние винаги се сещаме за думите на Апостола. Но когато художникът е сам, той е сам воин, той се сблъсква с времето много истински – почти физически, докато прави една картина. А тя вече живее своя собствен живот във времето.
-
Безвремието на пандемията ражда картини. Как виждате този особен период във вашето огледало – творческо и мисловно? -Художникът си рисува своята същност, той бърза да осъществи във времето това, което мисли. През карантината най-много да изпие две ракии повече сам. Иначе не виждам някаква разлика. Е, една тъга те наляга и тя вероятно се отразява в произведенията. При нас е различно от онези артисти, на които им е необходима публика – музиканти, актьори. Нашето изкуство има тази привилегия да бъдеш сам – и провалът да е твой, и успехът да е твой. И когато бъде създадено едно произведение, то може да се докаже чак след години – контактът не е толкова важен. Но въпреки всичко ти си участник, ти си във времето, творчеството ти отразява огледално това време – и пандемии, и отношения. Това, което се случва сега, е едно от отразените неща, за съжаление – печално.
-
А стихове появяват ли се напоследък, или не е време за поезия? И за стиховете е важно, че времето е в теб – тях или ги има, или ги няма. Има го отражението на това, което правиш, но... творецът винаги върви сам. Ето ви едно от стихотворенията, които наскоро написах:
Когато ме кръщаваха Иван
под сянката на вечния небесен кръст,
под свода в селския черковен храм
видях как Господ ми размахва пръст.
Чух камбани да звънят
високо над черковната градина
и литнах в първия си Млечен път,
размахвайки крила от бяла перушина.
Сега поляната е празна,
конете са натирени в гората,
думите зачеркнати,
изсъхнала тревата.
Само плясък на безумна птица
изпълва нищото със смях.
Аз съм пеперуда, забодена с карфица,
а от крилата ми се сипе цветен прах.
Свечерява, свечерява...
И дъжд над мен, когато вече не вали,
не знам дали тогава
денят понякога за мене ще скърби.
Това е най-новото ми стихотворение, получи се деликатно – аз много обичам това съчетание между лириката, чувствителността и дълбоката драма. И една картина, ако я направиш така, става много силна.
А ето ви и стих за платното, за тръгването към една картина, за бялото. Това бяло е един колапс, една абсолютно съвършена нива. С твоята интервенция ти обикновено го разваляш.
Платното - бяло съвършенство,
реалност и видение,
за сълза ли е предчувствие,
или за спасение?
-
Колегията на художниците сега е разкъсана от липсата на срещи, не се срещнахте и за новата Ви изложба. Сигурно Ви е криво за това, но какво бихте казали на своите колеги, ако бяхте заедно на откриването? -Обикновено им казвам "Наздраве!“. Разговорът е важен. Срещаме се например тези дни на улицата с моите колеги Димитър Борисов и Лора Маринова и почваме с Митко да си говорим кой каква ракия сварил, на кой казан, как. Лора ни спира с думите: "Половин час говорите, а за изкуство една дума не споменахте.“
-
Говорите си за живота, така ли? -Да, за живота. Много интересни разговори се получават. При мен от дълги години на Трифон Зарезан се събираме петнайсетина души – художници, писатели, приятели. И тогава е истинско общуване, разговорът върви и върви. А виното е от моята асма на Траката. Природата, когато е близо до нея, човек се чувства по-свободен. В града много нишки те влачат насам-натам, а тук, тук е друга връзката с морето, връзката с бога.
-
Сега какво има на статива в ателието Ви, накъде гледате? -На статива ми има една недовършена картина. Искам нещо ново да се получи, нещо по-различно от досегашните ми работи. Смятам да има фигура, която да центрирам. Тя не е кой знае каква, но трябва да изпълни цялото платно. И сега се чудя тази фигура в какъв цвят да бъде. Жълта е много лесно да я направиш, но зелена? – зеленото е много отговорен цвят – може да бъде и кахърно, и отровно зелено, и панаирджийско. Сега тъкмо умувам. Ще ми дойде на ума по някое време как да я завърша. Ето накъде гледам. Продължавам.
Иван Обретенов е член на СБХ. Завършил Философския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работи в сферата на живописта и малката пластика. Издал е две поетични книги - "Ангели на спирката" и "Спасени видения". Носител на годишната награда на Художествен музей "Георги Велчев" и на награда "Варна" за визуални изкуства. Участвал в много изложби.
Изложбата ще бъде експонирана до 31 декември 2020, очаква се да може да бъде разгледана и на живо след 21 декември.
Изложбена зала Ателие "Георги Велчев“ - филиал на Градска художествена галерия "Борис Георгиев“ – Варна
https://www.facebook.com/Varna.City.Art.Gallery/http://varnacityartgallery.com/Още културни събития във Варна открийте в ArtVarna.Net- Артистична Варна в новини, отзиви и пристрастия. Харесайте нашата страница във Facebook, за да научавате първи най-новото:
https://www.facebook.com/ArtVarnaNet